"Последната Битка" - Част Трета - от Рик Джойнър!

Go down

"Последната Битка" - Част Трета - от Рик Джойнър!

Писане by Е.П.Ц.-Тетевен on Съб Яну 15, 2011 11:28 pm


Завръщането на Орлите

Част 3

На хоризонта видях голям бял облак, който се приближаваше. Надежда се надигна в мен просто като го гледах. Скоро той изпълни атмосферата с надежда, точно както слънчевите лъчи прогонват тъмнината. Докато този облак приближаваше, аз разпознах големите бели орли, които бяха излетели от Дървото на Живота. Те започнаха да кацат на планината, заставайки на всяко ниво до воините.
Аз внимателно се приближих до орела, който кацна близо до мен, защото неговото присъствие беше величествено. Когато той ме погледна с пронизващия си поглед, разбрах че не мога да скрия нищо от него. Очите Му бяха толкова строги и непоколебимите ме полазиха тръпки и потреперих.
Преди дори да го попитам, той ми отговори: "Ти искаш да знаеш кои сме. Ние сме скритите пророци, които са били пазени за този час. Ние сме очите на онези, на които са дадени божествено силните оръжия.
На нас е показано всичко, което Господ прави, и всичко, което врагът планува против вас. Ние прегледахме земята и заедно знаем всичко, което трябва да се знае за битката.
"Не видяхте ли битката, която току-що свърши?", попитах аз със зле прикрито раздразнение."Не можахте ли да помогнете на онези воини, които току-що бяха заловени?" "Да. Ние видяхме всичко и можехме да помогнем, ако бяха поискали нашата помощ. Ние щяхме да им помогнем като ги задържим, щяхме да им кажем да спрат и да изчакат, но ние можем да се бием само в битките, за които Отец ни заповяда, и можем да помогнем единствено на тези които вярват в нас. Само, които ни приемат такива, каквито сме - пророци, могат да получат награда на пророк или да се възползват от нашата служба. Нападнатите от засада нямаха мантията която ти си облякъл, а тези, които не я носят, не могат да разберат кои сме. Всички се нуждаем един от друг, включително и ранените тук и много други, които ти все още не познаваш.
Сърцето на Орела Докато разговарях с орела, започнах да мисля като него. След този кратък разговор можех да видя сърцето му и можех да го познавам, както той ме познаваше. Орелът разбра това.
"Ти имаш някои от нашите дарби", отбеляза той, "обаче те не са много добре развити. Ти си ги използвал малко. Аз съм тук, за да разпаля тези дарби в теб и в много други като теб и ще те науча как да ги използваш. По този начин нашата връзка ще бъде сигурна. Това е необходимо, защото в противен случай всички ще претърпим много ненужни загуби, да не говорим за немалкото пропуснати възможности за победа".
"Откъде идваш сега?" попитах аз.
"Ние ядем змии" отговори орелът. "Врагът е хляб за нас. Нашата храна идва от вършенето волята на Отец, а тя е да разрушим делата на дявола. Всяка змия, която изяждаме, ни помага да увеличим зрението си. Всяка крепост на врага, която събаряме, ни подкрепя, така че да можем да се извисяваме по-високо и да оставаме във въздуха по-дълго. Сега се връщаме от пир, където поглъщахме змиите на Срама, вързали много от твоите братя и сестри.
Те скоро ще бъдат тук. Идват с орлите, които останаха, за да им помогнат да намерят пътя и да ги закрилят от контраатаките на врага".
Тези орли бяха много самоуверени, но не горди и надменни. Те знаеха кои са и какво са призвани да извършат. Притежаваха пълно знание за нас и за бъдещето.
Увереността им ми вдъхна нови сили, а подейства още по-силно на ранените воини, лежащи наоколо. Онези от воините, които малко преди това лежаха безпомощни и изтощени, сега седяха и слушаха разговора ми с орела. Те го гледаха като изгубени деца, които току-що са били намерени от родителите си.
Вятърът на Духа Когато погледът на орела се спря върху ранените воини, изражението му коренно се промени.
Строгата решителност, пред която преди тръпнех, отстъпи място на умиление и състрадание.
Орелът разтвори крилете си и започна леко да ги размахва. Поток от хладен, освежаващ ветрец подухна върху ранените. Този вятър беше много особен. С всяко следващо подухване силата ми нарастваше, а умът ми се проясняваше. Не след дълго ранените вече можеха да стоят на краката си. Те хвалеха Бог с такава искреност, че очите ми се напълниха със сълзи.
Отново бях обхванат от дълбок срам за презрението си към тези мои братя и сестри. В очите на всички нас, които се изкачихме на върха, тези воини изглеждаха толкова слаби и глупави, но всъщност те бяха издържали много по-жестоки битки и бяха останали верни. Бог ги бе опазил и те Го обичаха с огромна любов.
Погледнах нагоре към планината. Орлите нежно размахваха криле. Всички воини, които бяха на планината, се освежиха от вятъра и започнаха да хвалят Господа.
Отначало имаше известно разногласие между хваленията от различните нива, но скоро се сляха в една съвършенна хармония.
На земята никога не бях чувал нещо толкова красиво. Скоро разпознах, че това е същото хваление от Божията градина с тази разлика, че сега звукът бе много по-богат и съвършен. Това се дължеше на факта, че се покланяхме на Бога в присъствието на враговете си, всред тъмнината и злото, които окръжаваха планината.
Не зная колко време продължи хваленето, но орлите спряха да размахват крила и тогава хвалението спря. "Защо спряхте?", попитах орела до мен.
"Защото изцелението на воините вече е съвършено", отговори той, като посочи ранените, които сега стояха прави и изглеждаха много добре. "Истинското хваление е в състояние да изцели всяка рана", добави още.
"Моля, направете същото отново", помолих аз.
"Разбира се ще го правим и то многократно. Но не сме ние, които решаваме кога. Ветрецът който усети, беше Святият Дух. Не ние управляваме Него, но Той нас. Святият Дух изцели ранените и започна да работи за обединяването, което е толкова необходимо за предстоящите битки. Истинското хваление също така излива скъпоценно миро върху главата, която е Исус, и от Него се спуска надолу по цялото тяло и ни прави едно с Исус и един с друг. Никой, който се съедини с Исус, няма да остане не изцелен или нечист. Исусовата кръв носи в себе си непокварен живот и тече през нас, когато сме едно с Него. Когато сме едно с Него, ние сме съединени и с цялото тяло, така че кръвта да протича навсякъде. Не изцелявате ли и вие, човеците, по същия начин? Вие затваряте раната, за да може кръвта да протича през нараненото място и да го възстанови. Когато част от Исусовото тяло е наранена, всички ние трябва единодушно да работим и да съдействаме за пълното й възстановяване. Всички сме едно с Него".
Тъй като еуфорията от хвалението все още не бе преминала, това кратко поучение ми прозвуча почти тайнствено, въпреки че всъщност знаех важността му. Под въздействието на Святия Дух всяка наглед проста дума се изпълваше с живот. Почувствах толкова много любов, че ми се прииска да прегърна всички, включително и строгите орли. Изведнъж си спомних за мощните воини, които бяха взети в плен. През тялото ми премина студена вълна. Орелът усети какво стана но не каза нищо. Просто ме наблюдаваше внимателно. Най-сетне аз казах: "Възможно ли е по някакъв начин да освободим пленниците?" Сърцето на Царя "Да. Желанието ти е много добро", проговори орелът.
"Нито ние, нито хвалението ни е съвършено, докато цялото тяло не бъде възстановено. Дори и всред най-славното хваление, дори и в самото присъствие на Царя, ние всички ще чувстваме празнотата и липсата на тези наши братя, защото сърцето на нашия Цар изпитва болка. Това ще продължи, докато всички не станем едно. Ние тъгуваме за братята си, отведени в плен, но още повече ни боли за нараненото сърце на нашия Цар. Ти обичаш всичките си деца и все пак би се наскърбил ,ако едно от тях е болно или наранено. Така и Бог обича всички Свои деца, но посвещава по-голямо внимание на тези от тях, които боледуват или са потиснати. Затова трябва да продължим да се бием, докато възстановим всички Негови деца. Докато има наранени воини и сърцето на Царя остава наранено." Вяра, с която да преместим планината Известно време седях и размишлявах върху думите на орела. Най-после казах: "Знам, че сега чрез теб ми говори Мъдростта, защото разпознах Нейния глас докато говореше." Бях толкова самонадеян преди тази последна битка, а се бях увлякъл в същата дързост като тях. Знам, че ако Мъдростта не ме беше спряла, аз също лесно щях да бъда пленен. Нетърпението ми да се включа в боя се дължеше по-скоро на омраза към врага, отколкото на любов към братята ми. Откакто за пръв път стъпих на планината, осъзнах, че съм правил повечето от правилните неща с неправилни мотиви, а много от неправилните неща са водили началото си от правилни мотиви. Колкото повече пораствам в знание, толкова по-несигурен в себе си се чувствам".
"Трябва да си прекарал дълго време с Мъдростта", отговори орелът.
"Тя е била с мен дълго време преди да я разпозная, но се боя, че през по-голямата част от времето съм Я отхвърлял. Дори сега усещам нуждата от нещо много важно, но не зная какво е то.
Знам само, че не съм готов да се върна в боя преди да съм го получил".
Погледът на орела стана още по-проницателен. Той отговори :"Ти познаваш гласа на Мъдростта, когато говори в сърцето ти и си добър ученик, понеже си облякъл мантията на Смирението. Това, което сега чувстваш, е истинската вяра".
"Вяра?", попитах стреснато. "Нищо подобно. Аз говоря за сериозни съмнения!" "Да се съмняваш в себе си е мъдрост. Истинската вяра уповава в Бога, а не в собствената сила или лична вяра. В момента се намираш най-близо до вярата, която може да премести тази планина.
Време е тя да отиде на места, където никога преди не е била. Но си прав като казваш, че все още ти липсва нещо много важно. Все още се нуждаеш от пълното откровение за нашия Цар.
Независимо, че се изкачи до върха на планината и по пътя прие от всяка истина независимо, че влезе в Божията градина и вкуси от плода на безусловната Му любов, независимо, че си срещал Сина Му многократно, все още разбираш само частица от целия план на Бога и то твърде повърхностно".
Истината, която чух, попадна право в целта. Почувствах се облекчен и насърчен."Толкова често съм отсъждал неправилно по отношение на хора или ситуации. Мъдростта ме е избавяла много пъти досега, но Нейният глас в мен все още е много тих и често е заглушавай от шума на собствените ми мисли и чувства. Когато съм с теб, чувам гласа на Мъдростта много по-ясно отколкото като съм сам. Вече знам, че трябва да стоя близо до теб." "Тук сме, понеже се нуждаете от нас", отговори орелът. "Също така и ние имаме нужда от вас.
Дадени са ви дарби, каквито ние нямаме, а на нас са били дадени такива, каквито вие нямате.
Преживели сте неща, каквито аз не познавам, а ние сме преминали през такива, за които вие нямате дори и най-малка представа. Затова сме ви били дадени до края, както и вие на нас. За известно време ще бъдем много близки приятели. След това аз ще си замина и вместо мен ще дойдат други орли. Всички ние сме различни, понеже са ни били открити различни тайни от Божественото естество. Затова заедно, а не поотделно, ни е дадено да познаваме тайните на Господа.
Вратите на Истината Като каза това, орелът отлетя от скалата, на която бе кацнал и застана до ръба на нивото където стояхме. "Ела тук", каза той. Пристъпвайки към него, забелязах стъпала, които водеха към основата на планината. Виждаше се малка врата.
"Как така не видях тези стъпала преди?", учудих се аз.
"Когато за пръв път ти дойде на това ниво, не остана достатъчно дълго за да разгледаш" отговори той.
"Откъде знаеш това? Тук ли беше тогава ?" "Дори и да не съм бил тук, пак щях да зная, понеже причината да не се забележи вратата е една и съща всеки път. Но аз бях тук в образа на войник, когото ти набързо подмина." Едва сега разпознах в орела чертите на човек, когото бях срещнал непосредствено след спасението си. Познавах го бегло от няколкото кратки разговора. Той продължи: "Толкова много желаех да прекарам повече време с теб тогава. Бях стоял на едно и също ниво толкова дълго, че имах нужда от промяна. Но просто не можех да обърна гръб на всички онези изгубени души които отчаяно се опитваха да стъпят на планината. Когато най-после се реших да следвам Божията воля, където и да ме заведе, Мъдростта ми се яви и ми показа тази врата. Тя каза, че това е най- краткият път към върха. Ето как успях да стигна там преди теб и да се превърна в орел".
Едва сега си спомних, че бях виждал подобни врати на няколко нива. Дори надникнах през една от тях и бях много изненадан от това, което видях. Не се осмелих да вляза по-навътре понеже бях заинтересован от развоя на битката и как по-бързо да се изкача до върха. "Ако бях поел пътя, който те ми сочеха, щях ли да се изкача направо на върха?", попитах аз.
"Не е чак толкова лесно, колкото си мислиш",отбеляза орелът, сякаш леко раздразнен."Зад всяка врата има пътища, един от които води до върха". Предугаждайки следващия ми въпрос, той продължи: "Останалите пътища водят до различни нива на планината. Отец предостави тази възможност, за да може всеки да е свободен да избере пътя, който отговаря на съответното му ниво на зрялост".
"Забележително! Как е могъл да осъществи това?", помислих си аз. Орелът отново прочете мислите ми.
"Много просто!", продължи той, сякаш бях изговорил мислите си на глас. "Духовната зрялост се определя от готовността на всеки да пожертва собствените си желания за интересите на Царството или на тези на околните хора. Вратата, която изисква най-голяма жертва за да влезеш през нея, извежда до най-високото ниво." Опитвах се да запомня всичко, което орелът ми казваше. Дълбоко в себе си знаех, че трябва да вляза през вратата пред мен и че ще постъпя мъдро, ако се поуча от някой, който е бил там преди мен. Още повече, че този човек бе избрал пътя, водещ до върха".
"Държа да отбележа", продължи орелът, "че не стигнах веднага до върха, нито пък познавам някой друг, който е направил това. Но във всеки случай бях там много по-рано, отколкото много други. Това се дължеше на знанието за саможертвата, което придобих по време на битката за отстояване на това ниво. Показах ти тази врата, понеже си облечен с мантията и така или иначе щеше да я видиш. Аз съм тук, за да ти помогна по-бързо да достигнеш духовна зрялост, но нямаме много време. На всяко ниво има по една врата и те водят към неизказани съкровища. Те не могат да бъдат придобити с човешки усилия, но всяко, до което докоснеш ръцете си, ще остане в сърцето ти. Още от самото начало Бог е определил сърцето на човека да бъде Господната съкровищница. Докато стигнеш отново върха, то вече ще е побрало повече и по-ценни съкровища отколкото има по целия свят. Те никога не ще бъдат отнети от теб, а ще останат в сърцето ти за вечността. Побързай да тръгнеш, понеже небето потъмнява от облаци и още една велика битка наближава".
"Ще ме придружиш ли?", попитах умолително.
"Не", отговори орелът. "Моето място е тук и от мен се иска да помогна на всички, които бяха ранени. Но ние пак ще се срещнем на това място. Преди да се върнеш ще се срещнеш с много от моите братя и сестри, които също са орли. Те ще ти окажат по-добра помощ там, където ги намериш".
Небесните съкровища Бях обикнал орела толкова много, че ми беше трудно да се разделя с него. Зарадвах се като научих, че ще го видя отново. Вратата вече ме привличаше като магнит.
Побързах да я отворя и да вляза.
Славата, която се откри пред мен, ме стъписа дотолкова, че паднах на колене. Златото среброто и скъпоценните камъни, които видях, надминаваха с красотата си всяка човешка представа. Блясъкът им всъщност не отстъпваше дори на славата на Дървото на Живота. Стаята беше толкова голяма, че не виждах къде свършва. Подът бе покрит със сребро, а стълбовете бяха от злато. Таванът се състоеше от един единствен скъпоценен камък. Той пречупваше светлината в най-различни прекрасни цветове. Накъдето и да погледнех виждах неизброимо множество ангели.
Те бяха облечени в различни мантии и униформи и нито една от тях не беше позната на човеците.
Преминавайки през стаята, с изненада видях, че ангелите се поклониха в знак на уважение.
Един от тях пристъпи към мен и ме приветства с "добре дошъл", като ме назова по име. Обясни ми, че мога да разгледам каквото ме интересува и че имам достъп до която и да е част от стаята.
Държаните тук съкровища бяха на разположение на всеки, влязъл през вратата.
Бях изгубил способност да говоря, напълно изумен от красотата, която виждах. Накрая отбелязах, че красотата тук надвишава тази в Божията градина. Изненадан ангелът отвърна: " Това е Градината! Тази стая е само една част от Бащиния ти дом. Ние сме тук, за да ти служим".
Понечих да тръгна и бях последван от множество ангели. Попитах водача им: "Защо ме следвате?""Заради мантията", отговори той. "Ние бяхме определени да ти служим тук, а и в следващата битка".
Тъй като не знаех какво да правя, продължих да вървя. Бях привлечен от голям син камък който сякаш бе събрал в себе си слънцето и облаците. Когато го докоснах, изпитах същото чувство, както когато бях ял от Дървото на Живота. Усетих прилив на енергия, свръхестествена яснота на мисълта и любов към всеки и всичко. За миг се озовах в присъствието на Господната слава. Колкото по-дълго държах ръце на камъка, толкова повече чувствах славата. Нямах никакво намерение да махам ръцете си от него, но славата нарасна до такава степен, че трябваше да се отдръпна.
Погледът ми тогава попадна върху прекрасен зелен камък."Какво по-особено има в него?" попитах стоящия наблизо ангел.
"Всички тези камъни са съкровищата на Спасението. Докосвайки ги, ти се докосваш до небето.
Камъкът, за който ме попита, носи името "Възстановяване на живота".
Докосвайки се до зеления камък, земята се откри пред мен обляна в богати и вълнуващи цветове. Колкото по-дълго държах ръце върху камъка, толкова по-наситени ставаха цветовете.
Тогава станах свидетел на невиждана досега хармония между обитателите на земята. Очите ми се отвориха и видях Господната слава, изпълваща творението Му. Също както преди малко тя започна да нараства дотолкова, че бях принуден да се отдръпна.
Бях изгубил всякаква представа за времето, но затова представата ми за Създателя и Неговото творение бе нараснала неимоверно много. Ако постигнах това чрез докосването едва на два камъка, какво ли би станало, ако докосна всички съкровища, намиращи се в стаята. Тук имаше много повече, отколкото един човешки живот би могъл да обхване."Колко още стаи има?" попитах ангела.
"На всяко ниво има такива стаи", беше отговорът.
"Възможно ли е някой някога да преживее всичко, което се намира дори и в една от тези стаи да не говорим за всичките." "За това ще е необходима цяла вечност. Опознаването на съкровищата, съдържащи се в най- простите Библейски истини, е в състояние да отнеме хиляди години.
Човешкият живот е твърде кратък, за да обхване изцяло знанието дори и за една от тях. Затова човек трябва да извлича от тях това, от което се нуждае, и да продължава напред към крайната си цел".
Внезапно се сетих за предстоящата битка, както и за пленените воини. Мисълта ми беше направо неприятна на това славно място, но знаех, че ще имам цяла вечност за да се върна в тази стая. А сега трябваше да намеря пътя до върха на планината и после обратно, към бойното поле.
Обърнах се към стоящия наблизо ангел и казах: "Трябва да ми помогнеш да открия вратата водеща към върха".
Ангелът ме погледна смутено, явно обезпокоен. "Ние сме твои слуги", отговори той, "но ти трябва да ни водиш. Цялата тази планина е тайна за нас. Ние сами пожелахме да надникнем в тази тайна, но след като излезем от стаята, за която вече знаем поне малко, ще трябва да се учим даже повече от теб".
"Знаете ли поне къде се намират изходните врати?", попитах аз.
"Да, но не знаем накъде водят. Някои от тях изглеждат много примамливи, други имат съвсем обикновен вид. Някои са дори са отблъскващи, една дори е ужасна." "Нима е възможно на такова място като това да има отблъскващи врати?", попитах изпълнен със съмнения. "Та дори и ужасни? Как е възможно?" Ние не знаем, но ако пожелаеш, мога да ти покажа",отговори той.
"Моля те, направи го", казах аз.
Вървяхме известно време, подминавайки нечувани съкровища. Едва се въздържах да не ги докосна. По пътя видях и много врати с изписани Библейски истини върху тях. Ангелът ги бе описал като примамливи, но разбрах, че ги бе подценил. Силно желаех да прекрача всяка от тях но любопитството да видя "ужасната врата" ме тласкаше напред.
Тогава я видях. Думата "Ужасна" не бе достатъчно силна, за да опише гледката, открила се пред мен. Полазиха ме тръпки на страх и сякаш дъхът ми спря.
Благодат и истина Бързо се обърнах и се отдалечих от тази врата. Наблизо имаше красив червен камък и аз се втурнах, да го взема. Изведнъж се намерих в Гетсиманската градина. Видях Господ Исус, да се моли. Агонията, която преживяваше, бе дори по-ужасна от вратата, която току-що бях видял.
Съкрушен, дръпнах бързо ръцете си от камъка и паднах изтощен на земята. Почувствах нужда да се върна при сините и зелените камъни, но нямах достатъчно сили за това. Бях изгубил и чувството си за ориентация. Ангелите бързо ме заобиколиха и ми служеха. Те ми дадоха да пия нещо, от което почувствах прилив на сила. Не след дълго се изправих на крака и се отправих към другите камъни. Но сцената с Господ Исус, Който се молеше, не напускаше мислите ми и накрая ме принуди да спра.
"Какво беше това, което видях?", попитах ангелите.
"Всеки път, когато докоснеш някой камък, ние можем да видим част от това, което ти виждаш.
Също така можем и да усетим част от това, което ти усещаш", отговори ангелът. "Известно ни е че всички тези камъни са истински съкровища, а откровенията, които съдържат, са безценни. Ние също успяхме за миг да зърнем агонията на нашия Господ преди разпятието, както и да усетим част от неговата болка. За нас е трудно да проумеем как Нашият Бог е могъл да страда така. Това ни кара още повече да оценяваме привилегията да служим на тези, за които Той плати такава ужасна цена".
Думите на ангела се забиха в сърцето ми като ножове.
Бях участвал в битката; бях изкачил планината; толкова бях свикнал с духовната област, че ангелите вече не ми правеха впечатление, също така можех да разговарям със славните орли почти като с равни. Независимо от всичко това, не можех дори и за момент да понеса болката от страданието на моя Цар, без да пожелая да я заменя с по-приятно усещане. "Моето място не е тук" извиках. "Аз повече от всеки друг заслужавам да бъда пленник на злото!" "Господине!", каза ангелът. "Доколкото ни е известно, никой не е тук, защото го заслужава. Ти си тук, защото си бил избран преди сътворението на света, за да Му послужиш. Не знаем в какво точно се състои твоята служба, но знаем, че е от голямо значение за всеки тук, на планината.
"Благодаря ви. Наистина сте ми от полза. На това място чувствата ми стават изключително изострени и сякаш са завладели даже разбирането ми. Прави сте. Никой не се намира тук, понеже го заслужава. Наистина, колкото по нависоко човек се изкачва, толкова по-недостоен е той за мястото, където се намира и толкова повече благодат му е нужна, за да остане на планината. Чудя се как изобщо съм успял да се кача на планината?" "Чрез благодат", отговори ангелът.
"Ако искаш да ми помогнеш, моля те да ми повтаряш тази дума всеки път, когато съм объркан или отчаян. Сякаш започвам да разбирам тази дума по-добре от всяка друга".
"Сега трябва да се върна при червения камък", продължих аз. "Разбрах, че той е най-голямото съкровище в тази стая и не трябва да я напусна преди да го имам в сърцето си".
Истината за благодатта Времето, което прекарах над червения камък бе най-болезненото преживяване в живота ми.
Много пъти се налагаше да дърпам ръцете си от него, понеже не можех да устоя на болката от страданието на моя Господ. Неколкократно се връщах до сините и зелени камъни, за да възстановя силите си. Всеки път трябваше да вземам трудното решение да се върна при червения камък, но затова пък усещах как любовта и признанието ми към Господ Исус непрекъснато се увеличаваха.
Когато накрая Отец оттегли Духа си от Исус и Го остави Сам на кръста, болката стана ужасно непоносима. Отдръпнах рязко ръцете си в знак, че се предавам. По лицата на ангелите се изписа изражение на съгласие и подкрепа. Те също можеха да видят и усетят част от онова, което ставаше. Всяка капка сила ме бе напуснала и не можех повече да си наложа да докосна камъка.
Нямах дори желание да се върна обратно при синия камък. Лежах прострян на земята и безутешно плачех, скърбейки за това, през което моят Господ трябваше да премине. Сърцето ми беше съкрушено от болка, понеже осъзнах, че също Го бях изоставил, както Неговите ученици. Точно когато Той най-много се нуждаеше от мен, аз Му бях изменил също като тях.
Когато най-после отворих очите си, имах чувството, че са изминали няколко дни. Видях един орел, който стоеше наблизо. Пред него имаше три камъка - зелен, син и червен. "Изяж ги", каза той. Аз се подчиних. Когато ги изядох, душата ми се изпълни с огромна радост, но цялото ми същество се обнови .
Изправяйки се, забелязах същите три камъка по дръжката на меча си, а също и на раменете си.
"Отсега нататък тези камъни са твои. Никой не може да ти ги отнеме, нито пък можеш да ги изгубиш", каза орелът.
"Та аз дори не успях да се сдобия напълно със знанието на третия от тях", възразих аз.
"Единствено Христос може да премине до края това изпитание", беше отговорът. "Ти се справи добре. Сега е време да продължиш".
"Накъде да тръгна?", попитах аз.
"Ти сам трябва да избереш посоката, но тъй като времето е кратко ти препоръчвам да побързаш, за да стигнеш навреме до върха". След тези думи орелът бързо се отдалечи. Беше очевидно, че е твърде зает.
В същия момент аз се сетих за вратите и се запътих към онези, които ме бяха привлекли най- силно. Каква беше изненадата ми, когато открих, че те не ме привличат повече.
"Сякаш нещо се е променило", отбелязах на глас.
"Ти се промени", отговори хор от ангели. Обърнах се да ги видя и бях изумен от огромната промяна в тях. Лицата им бяха изгубили невинния си вид и сега бяха по-царствени и мъдри. Знаех че промяната в тях съответстваше на тази в мен, но сега вече се чувствах неудобно дори да помисля за себе си.
"Нуждая се от съвета ти", обърнах се с молба към водача на ангелите.
"Слушай сърцето си", отговори той, "понеже истините, които придоби, сега пребъдват в него".
"Никога не съм можел да се доверявам на сърцето си", отговорих аз."То е подвластно на толкова много противоречия. Аз самият съм податлив на много заблуди, егоистични амбиции и химери. Трудно ми е дори да чуя, когато Господ ми говори ".
"Господине, не мисля, че ще имаш същия проблем сега, след като червеният камък е вече в сърцето ти", заяви водачът напълно убедено.
Опрях гръб до стената, мислейки, че точно когато най-много се нуждаех от присъствието на орела, от него нямаше и следа. Ако беше тук, той можеше да ми помогне с избора на правилната врата, понеже познаваше добре това място. Не бях уверен, че орелът щеше да се върне повече тук и беше редно аз да взема решението. Всичко, за което можех да се сетя, беше свързано с ужасната врата. Изпълнен с любопитство, реших да отида и да я видя. Първият път, когато видях вратата бях се отдръпнал толкова бързо, че не успях да прочета написаното име.
Приближавайки се до нея, усетих вълна на страх да се надигна в мен. Все пак не бях толкова уплашен, колкото първия път. За разлика от другите врати тук беше много тъмно. Наложи се да се доближа почти до самата врата, за да мога да видя написаната истина, която тя представляваше.
Прочетох с лека изненада "ХРИСТОВОТО СЪДИЛИЩЕ". Защо тази истина всява такъв голям страх?", попитах аз. Знаех, че ангелите не бяха в състояние да ми отговорят. Колкото повече гледах тази врата, толкова повече се убеждавах, че трябва да мина през нея.
"Причините да всява страх са много", дочу се добре познат глас. Обръщайки се, видях орела.
"Толкова се радвам, че отново си тук", извиках радостно аз. "Лош избор ли направих?" "Не. Ти направи най-добрия избор. Тази врата е най-прекият път до върха на планината. Тя е страшна, защото е източникът на най-големия страх във Вселената - Страхът от Господа. Най- голямата мъдрост, която човек може да придобие в този или в идния живот, е скрита зад тази врата, но само малцина минават през нея".
"Но защо е толкова тъмна?", попитах аз.
"Светлината на всяка врата отговаря на вниманието, което църквата обръща за истината скрита там. Истината зад тази врата винаги е била пренебрегвана най-много. Независимо от това тя остава най-важната. Ще разбереш напълно какво ти говоря едва когато влезеш през нея.
Единствено влезлите през нея ще бъдат удостоени с най-голямата власт, която може да се повери на човешките чада. Когато видиш Исус Христос да стои на този трон и ти ще можеш да седнеш до Него".
"Значи ли това, че ако отдаваме повече внимание на истината зад тази врата, тя няма да бъде толкова тъмна и страшна?", попитах аз.
"Точно така. Ако човеците познаваха славата, откриваща се зад нея, тя щеше да бъде една от най-бляскавите", каза тъжно орелът. "Независимо от това обаче, тя си остава най-трудната. Бях изпратен да те окуража, понеже скоро ще се нуждаеш от това. Ще станеш свидетел на велика слава, но същевременно ще преживееш голяма скръб. Искам да знаеш, че понеже избра по- трудния път сега, по-късно ще ти бъде по-лесно.
Понеже пожела да се изправиш срещу тази истина, по-късно няма да пострадаш от загуба.
Повечето хора искат да познават само Божията любов, но не и Неговата строгост. Ако не прегърнеш и двете, ти винаги ще си склонен към заблуда, и ще си в опасност да отпаднеш от Божията благодат." "Знам, че нямаше сега да съм тук, ако не бях прекарал достатъчно време при червения камък.
Как съм могъл винаги да предпочитам лесния път, когато това е в такъв противовес с Божията природа?", запитах аз.
"Сега, след като си избрал, не губи повече време, а продължавай напред. Часът на предстоящата битка е наближил и ти трябва да заемеш мястото си на фронтовата линия".
Докато гледах орела и великата решителност в погледа му, увереността ми нарасна. Накрая се обърнах към вратата.
avatar
Е.П.Ц.-Тетевен
Администратор
Администратор

Брой мнения : 363
Join date : 30.11.2010
Местожителство : Е.П.Ц. - Тетевен / Администратор - Пламен Б. Николов

Вижте профила на потребителя http://bible.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите