"Последната Битка" - Част Първа - от Рик Джойнър!

---

Демоничната армия бе толкова многобройна, че се простираше, докъдето стига погледът. Тя бе разделена на дивизии, като всяка от тях носеше различно знаме. Най-отпред маршируваха дивизии, чиито знамена бяха Гордост, Себеправедност, Порядъчност, Себична амбиция, Нечестиво съдене и Завист. Имаше толкова много дивизии на злото, че не можех да ги обхвана с поглед, но тези, Които бяха в авангарда на ужасяващата адска орда, сякаш бяха най-мощни. Предводител на армията бе Клеветникът на братята.

Оръжията, които тази орда носеше, също имаха имена. Мечовете се наричаха Страх; копията носеха името Предателство, а стрелите се казваха Обвинение, Клюка, Клевета и Критикарство. Пред тази армия бяха разпратени разузнавачи и малки роти със следните имена: Отхвърляне, Огорчение, Нетърпение, Непростителност и Похот. Тяхната задача бе да подготвят основното нападение.

Тези малочислени роти и разузнавачите бяха много малко на брой, но не отстъпваха по мощ на някои от по-големите дивизии, които настъпваха отзад. Малката им численост имаше стратегически цели. Също както Йоан Кръстител бе сам, но имаше невероятното помазание да кръщава множествата и да ги подготвя за Господа, така и малките роти от демони имаха нечистата сила да "кръщават множествата". Един единствен демон на Огорчение можеше да разпръсне отровата си в множество хора, дори и в цели раси и култури. Демонът на Похотта се прилепяше към определен изпълнител, филм, или реклама и разпращаше снопове с електрически стрели от нечистота, които улучваха и притъпяваха чувствителността на огромни множества от хора. Всичко това се правеше с цел да подготви пътя за огромната нечестива орда, която ги следваше.

Тази армия се бе опълчила конкретно срещу Църквата, но същевременно нападаше всеки, който и се изпречеше. Знаех, че се стреми да предотврати предстоящото движение на Бога, което неминуемо щеше да насочи големи множества към Църквата.

Основната стратегия на армията бе да причини разделение на всяко ниво на взаимоотношения – между самите църкви, между църквите и техните пастори, между съпрузи и съпруги, деца и родителите им, дори и между самите деца. Разузнавачите бяха разпратени, за да открият проломите в църквите, семействата или отделните личности, от които Отхвърлянето, Огорчението, Похотта и други можеха да се възползват и да нараснат. После идващите след тях дивизии щяха да нахлуят през тези проломи и окончателно да сломят жертвите си.

Най-потресаващата част от видението бе, че ордата не яздеше коне, а християни! Повечето от тях бяха добре облечени, почтени и имаха вид на изискани и образовани хора. Виждаха се представители на почти всяко човешко занятие и обществено положение. Те изповядваха християнските истини, за да успокоят съвестта си, но Живееха в съгласие със силите на тъмнината. Тъй като се съгласяваха с тези сили, отговорните за тях демони се умножаваха и с по-голяма лекота направляваха действията им.

Мнозина от вярващите бяха дали подслон на повече демони като един от тях стоеше начело. Природата на водещия демон определяше в коя дивизия да се движи християнинът. Макар че всички дивизии се придвижваха заедно, изглеждаше така, сякаш цялата армия е на ръба на хаоса. Демоните на омраза например мразеха останалите демони също толкова силно, колкото мразеха и християните. Демоните на завистта за виждаха на всички до един. Единственият начин, по който водачите на ордата успяваха да предотвратят битката между демоните, бе като насочваха цялата им омраза, завист и т.н. срещу яздените от тях хора. Тези хора често започваха да се сражават помежду си. Знаех, че в Писанията някои от армиите, опълчили се срещу Израел, бяха намерили края си точно по този начин, самоунищожавайки се. Когато намерението им срещу Израел се осуетяваше, яростта им ставаше неконтролируема и те започваха да се избиват помежду си.

Забелязах, че демоните яздеха християните, но не бяха вътре в тях, както бе с нехристияните. Бе очевидно, че вярващите трябваше само да спрат да се съгласяват с демоните си, за да се освободят от тях. Например, ако християнин, който беше язден от демон на завист, започнеше да се съмнява в завистта, този демон много бързо отслабваше. Когато това се случеше, демонът извикваше към водача на дивизията и той насъскваше всички останали нечисти духове да нападнат християнина, докато огорчението, омразата и всичко останало в него отново укрепне. Ако това не даде резултат, демоните започваха да цитират стихове от Писанията, които бяха изопачени така, че да оправдават огорчението, обвиненията и т.н.

Явно мощта на демоните бе вкоренена почти изцяло в силата на заблудата. Те бяха подвели християните до такава степен, че ги използваха, а те си мислеха, че са употребявани от Бога. Това се дължеше на факта, че почти всеки носеше знамето на Себеправедността. То пречеше на маршируващите да видят знамената, които разкриваха истинската природа на дивизиите.

Когато се взрях в далечината към ариергарда (заден отряд за охрана) на тази армия, съзрях антуража на Клеветника. Започнах да разбирам стратегията му и бях изумен, че е толкова простичка. Той знаеше, че дом, който е разделен, не може да устои, и затова армията се опитваше да причини разделение в Църквата, за да отпадне тя напълно от благодатта. Единственият начин, по който той можеше да постигне това, бе да използва християни, които воюват срещу собствените си братя. Затова почти всички в предните подразделения бяха християни, или само изповядваха християнството. Всяка стъпка, която заблудените вярващи правеха в покорство на Клеветника, засилваше властта му над тях. Това създаваше увереност в него и в пълководците му. Тя се засилваше с напредването на цялата войска. Беше явно, че мощта на армията зависеше от съгласието на християните, които ходят по пътищата на нечестието.


След първите подразделения се влачеше голямо множество други християни, които бяха пленени от армията. Всички те бяха ранени и пазени от малки демони на Страх. Изглеждаше, че във войската има повече пленници, отколкото демони. Изненадващото бе, че пленниците все още носеха мечовете и щитовете си, но не ги използваха. Бях поразен, когато видях, че толкова голямо множество е държано в плен от съвсем малко на брой и съвсем мънички демони на Страх. Ако християните вземеха решение да употребят оръжията си, лесно щяха да се освободят и щяха да нанесат огромни щети на цялата нечиста орда. Вместо да направят това, те покорно крачеха отстрани.

Небето над пленниците бе почерняло от кръжащите лешояди на име Униние. От време на време те кацаха върху гърба на някои от пленените и повръщаха върху него. Повърнатото се наричаше Осъждение. Когато повърнатото се стовареше върху пленника, той се изправяше и за известно време крачеше малко по-уверено, но после се отпускаше и ставаше по-слаб отпреди. Отново се зачудих защо затворниците не убиват лешоядите с мечовете си. Можеха да го направят много лесно.

Понякога по-слабите пленници се спъваха и падаха. Веднага щом някой от тях се свлечеше на земята, останалите го мушкаха с мечовете си и същевременно му се надсмиваха. Тогава идваха лешоядите и започваха да поглъщат падналите, преди даже да са издъхнали. Останалите пленени християни стояха отстрани и наблюдаваха това с одобрение, като от време на време отново намушкваха падналия с мечовете си.

Докато гледах, осъзнах, че пленниците си мислят, че повърнатото Осъждение е истина, идваща от Бога. Тогава разбрах, че те всъщност вярват, че крачат в Божията армия! Ето защо те не убиваха нито малките демони на страх, нито лешоядите, а смятаха, че това са Божии пратеници! Тъмнината, която идваше от облака лешояди, толкова много им пречеше да виждат, че те наивно приемаха, че всичко, което им се случва, е от Господа. Мислеха, че препъващите се са под Божието осъждение и затова ги нападаха яростно. Смятаха, че така "помагат" на Бога!

Единствената храна, с която тези пленници разполагаха, бе повърнатото от лешоядите. Онези, които отказваха да го ядат, просто отслабваха и отмаляваха, докато паднат. А хранещите се с него, получаваха за известно време сила, но това бе силата на нечестивия. После те пак отслабваха, освен ако не пиеха от водите на огорчението, които постоянно им бяха предлагани. Когато пиеха от горчивите води, те също започваха да повръщат върху другите. Когато някой от пленниците започнеше да прави това, един от демоните (които чакаха да яхнат някого) го възсядаше и го подкарваше до някоя от предните дивизии.

Още по-отвратителна от повърнатото от лешоядите бе слузта, която демоните изхвърляха с урината и изпражненията си върху яздените от тях християни. Тази слуз представляваше гордостта, себичната амбиция и всичко, което бе в природата на тяхната дивизия. Въпреки това слузта караше християните да се чувстват много по-добре в сравнение с осъждението и те лесно започваха да вярват, че демоните са Божии пратеници и действително смятаха, че тази слуз е помазанието на Святия Дух.

Толкова бях отвратен от нечестивата армия, че пожелах да умра. Тогава до мен дойде Господният глас и ми каза: "ТоВа е началото на Вражеската армия от послеgните gни. ТоВа е послеgната заблуgа на сатана. Когато използВа християни, които ga се Hanagam еgни gруги, той осВобожgаВа послеgната си и решаВаща способност за унищожение. През ВекоВете сатана използВаше тази армия, но никога gосега не е бил В сьстояние ga употреби толкоВа много християни за нечестиВите си намерения. Не бой се! Аз също имам армия! Сега трябва ga застанеш и ga воюващ защото вече няма място, къgemo ga можеш ga се скриеш от тази Война. ТрябВа ga воюваш за Моето царстВо, за истината и за онези, които са заблуgени."

Това слово от Господа толкова ме окуражи, че незабавно закрещях към пленниците християни, че са заблудени. Мислех си, че ще се вслушат в думите ми. Когато го направих, сякаш цялата армия се обърна да ме погледне. Страхът и унинието, които ги гнетяха, се устремиха към мен. Продължавах да крещя, защото си мислех, че християните ще се събудят и ще осъзнаят какво се случва с тях, но вместо това мнозина започнаха да търсят стрелите си, за да ги запратят срещу мен. Останалите се колебаеха, сякаш не можеха да разберат какъв съм точно. Тогава осъзнах, че съм извършил това твърде прибързано и съм допуснал много глупава грешка...

---

---

Тогава се обърнах и видях армията на Бога зад мен. Тя се състоеше от хиляди войници ,но вражеската армия бе по-многобройна. Бях ужасен и обезсърчен, тъй като ми се струваше, че много повече християни изпълваха редиците на нечестивия, отколкото имаше в Господната армия.
Разбрах също, че битката, която предстоеше да започне, щеше да се прочуе като Великата християнска гражданска война, защото малцина щяха да прозрат кои са силите, движещи двете страни в този неизбежен конфликт.
Когато се взрях по-отблизо в Божията армия, положението й ми се стори още по-безнадеждно.
Малцина бяха напълно облечени и въоръжени Повечето бяха само частично защитени с оръжия, а някои изобщо нямаха такива. Числото на ранените беше извънредно голямо. Повечето от приготвените за бой войници държаха малки по размер щитове. Беше ми напълно ясно, че те нямаше да им осигурят сериозна защита. За мое голямо учудване по-голямата от армията се състоеше от жени и деца. Много малко от онези, които бяха напълно въоръжени, бяха добре обучени как да използват оръжията си.
В края на армията се влачеше тълпа от хора, които много напомняха пленниците на армията на злото, но все пак коренно се различаваха от тях. Те бяха невероятно щастливи, сякаш опиянени.
Играеха игри, пееха песни пируваха и се местеха от група на група. Затичах към Господната армия за да избегна атаката, която наближаваше. Нямаше съмнение, че ни предстоеше една неравна битка и сигурно поражение. Бях особено загрижен за тази тълпа, която се влачеше зад Божията армия, и затова се опитах да надвикам глъчката и да ги предупредя, че наближава битка. Само някои успяха да чуят гласа ми. В отговор те направиха "знак на мир" и казаха, че не вярват във войната и че Господ няма да допусне да им се случи каквото и да е зло. Отново се опитах да им обясня, че не случайно Бог ни е осигурил оръжия, но те побързаха да ми отговорят, че са дошли до място на мир и радост, където нищо подобно не може да им се случи. Започнах усърдно да се моля Господ да увеличи щитовете на въоръжените войници, за да могат да защитят онези, които не бяха готови за битката.
Тогава при мен дойде един ангел, който ми даде тръба и ми каза незабавно да затръбя с нея.
Подчиних се. Видях как онези от воините, които бяха облечени поне с част от Божието всеоръжие веднага от реагираха и застанаха мирно. Тогава им бяха донесени допълнителни оръжия и части от военно облекло. Те побързаха да се облекат. Забелязах, че ранените воини не покриха раните си с доставеното им военно оборудване. Преди да успея да кажа каквото и да е, вражеските стрели започнаха да се изсипват върху нас. Всеки, който не беше напълно приготвен за боя, пострада.
Воините, които не бяха покрили раните си, бяха наранени на същите места.
Ранените от стрелите на Клеветата веднага започнаха да клеветят тези, които не бяха пострадали. Улучените от стрелите на Клюкарството започнаха да одумват. Не след дълго в стана настъпи голямо разделение. Чувствах, че всеки момент ще започнем да се самоунищожаваме, също както бе станало с някои от езическите армии в Писанието, повдигнали се едни срещу други. Чувството за безпомощност бе ужасно. Внезапно връхлетяха лешояди, които грабваха ранените и ги отнасяха в лагера на пленниците. Ранените все още държаха в ръце мечовете си и много лесно можеха да поразят с тях лешоядите, но не го направиха. Всъщност тези воини бяха отвличани доброволно, понеже бяха изпълнени с гняв към останалите от нас, които не бяхме пострадали.
Тогава си спомних за тълпата, която следваше армията, и изтичах да видя какво се бе случило.
Сцената, която се разигра с тези воини, бе още по-отчайваща. Хиляди ранени лежаха по земята и стенеха. Небето над тях потъмня от лешоядите, отнасящи ги в плен на врага. Много от онези които не бяха ранени, стояха сякаш вцепенени и не можеха да повярват на очите си. Те също бързо бяха отнесени от лешоядите. Някои от воините се опитаха да отблъснат лешоядите, но нямаха подходящи оръжия. Пострадалите бяха толкова ядосани, че заплашваха и пъдеха всеки който им се притичваше на помощ, но се покоряваха на лешоядите.
Онези, които не бяха ранени и се бяха опитали да отблъснат лешоядите, започнаха да бягат от бойното поле. Този пръв сблъсък с врага бе тъй опустошителен, че бях изкушен да се присъединя към бягащите. Тогава, учудващо бързо, някои от побягналите се появяваха отново, напълно въоръжени, с големи щитове в ръце. Тогава за пръв път изпитах насърчение от видяното.
Воините, които се завръщаха, изразяваха внушителна решимост, която бе заела мястото на предишното празнично веселие. Знаех, че те са били заблудени веднъж, но че няма да го допуснат отново. Те започнаха да заемат местата на падналите и дори оформиха нови редици, за да защитят тила и фланговете. От това смелостта на останалите войници нарасна, а също и решителността им да застанат и да воюват. В този миг се появиха три големи ангела - Вяра, Надежда и Любов, и застанаха зад нас. Докато ги гледахме, щитовете ни започнаха да растат. Изумително беше колко бързо отчаянието се бе превърнало във вяра. И то здрава вяра закалена от опита.

---

Високият път

Сега всички имахме мечове носещи името Божие Слово, и стрели, наименувани според различни библейски истини. Ние искахме да отвърнем на атаката, но не знаехме как да стреляме без да улучим християните, върху които яздеха демоните. Изведнъж ни хрумна, че ако бъдат ударени от Истината те ще отрезнеят и ще въстанат срещу потисниците си. Изстрелях няколко стрели. Същото направиха и останалите. Почти всяка една улучи християнин. Обаче когато стрелите се забиха в тях, никой не отрезня, нито пък падна наранен. Напротив, улучените се разяриха и демоните, яздещи върху тях, станаха още по-големи.
Това шокира всички ни. Започнахме да губим надежда в успешния изход от битката. При все това присъствието на ангелите Вяра, Надежда и Любов ни даваше увереност, че поне няма да отстъпим от територията си.
Изведнъж се появи друг ангел, наречен Мъдрост. Той ни посъветва да се бием, на планината, която се издигаше зад нас. На различни нива по протежението й имаше издатини. С всяко по- горно ниво те се стесняваха все повече и повече и ставаше все по-трудно да се стои върху тях.
Всяка издатина бе наименувана според определена библейска истина. По-ниските нива носеха имената на основни истини като Спасение, Освещение, Молитва, Вяра и т.н., а по-горните - на по- дълбоки библейски истини. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-големи ставаха щитовете и мечовете ни. До нас достигаха съвсем малък брой вражески стрели.

---

Трагичната грешка

Някои от воините, които бяха останали на по-ниските нива, започнаха да събират вражеските стрели и да ги изстрелват обратно. Това беше ужасна грешка. Демоните лесно успяваха да избегнат стрелите и по този начин им позволяваха да се забият в християните. Всеки път, когато някой от християните биваше улучен от стрелите на Обвинението или Клеветата, отнякъде долиташе демон на Огорчение или Ярост. Той кацаше върху стрелата и започваше да уринира и отделя отровата си върху наранения християнин. Когато един такъв човек биваше нараняван от два или три демона, като допълнение към Гордостта и Себеправедността, които вече имаше, той започваше да се видоизменя и да придобива уродливия образ на определен демон.
Ние, стоящите на по-горните нива, можехме да видим какво точно става, но християните от по- долните нива, които стреляха обратно със стрелите на врага, не можеха да видят нищо. Част от нас решиха да продължат да се изкачват нагоре, докато други се върнаха обратно на по-ниските нива за да обяснят на воините какво точно ставаше. Тогава на всеки от нас му бе наредено да продължи да се изкачва и да не спира. Изключение правеха само някои хора, които бяха поставени на определени нива с цел да съдействат на останалите войници да се придвижват нагоре.
В безопасност Когато достигнахме нивото, наречено "Единството на братята", нито една от вражеските стрели не можеше да ни достигне. Много от нас решиха, че не е необходимо да се изкачват по- нагоре. Разбирах ги, понеже с всяко по-горно ниво опората за краката ставаше все по-несигурна.
Същевременно, колкото повече се изкачвах, толкова по-силен се чувствах, а с това нарастваше и умението ми да боравя с оръжията. И така аз продължих да се придвижвам нагоре.
Не след дълго станах достатъчно сръчен и успявах да улучвам демоните без да наранявам християните. Разбрах, че ако се изкача достатъчно високо, бих могъл да улуча главнокомандващите ордата на злото, които стояха зад армията си. Съжалявах, че толкова много воини останаха на по-долните нива, където се чувстваха в безопасност, но не можеха успешно да поразяват врага. Но затова пък силата и характерът на онези, които продължиха да се изкачват нарасна дотам, че всеки от тях стана могъщ воин, способен да унищожи цели пълчища от вражеската армия.
На всяко ниво имаше разпръснати стрели на Истината, оставени от воините, паднали от позициите си. Всички те бяха наименувани според Истината на съответното ниво. Някои от нас изразиха нежелание да събират стрелите, но аз знаех, че трябваше да направим всичко възможно да поразим ордата на злото. Така че аз вдигнах една стрела, изстрелях я и с такава лекота улучих един демон, че останалите също започнаха да събират стрели и да стрелят. Поразихме голяма част от вражеските дивизии. Това привлече вниманието на цялата вражеска армия върху нас. За известно време изглеждаше като че ли колкото повече улучвахме, толкова по-голяма съпротива ни беше оказвана. Въпреки че задачата ни изглеждаше нескончаема, ние все повече се въодушевявахме.

---

Котвата на Божието Слово

С всяко ниво мечовете ни порастваха все повече и повече. Без малко да оставя своя меч защото изглеждаше сякаш на по-горните нива нямах нужда от него. Сякаш случайно реших да го задържа, защото сметнах, че ми е даден с определена цел. Тъй като издатината, на която стоях, бе твърде тясна и хлъзгава, забих меча си в земята и се завързах за него и така започнах да стрелям към врага.
Тогава до мен достигна Божият глас: "Ти послуша Мъдростта, която ще ти помогне да продължиш нагоре. Много други паднаха, понеже не използваха мечовете си, за да се укрепят на мястото, на което стоят." Сякаш никой друг не чу този глас, но затова пък много от бойните ми другари последваха моя пример.
Зачудих се защо Бог не ми бе казал това по-рано. В следващия момент осъзнах, че по някакъв начин Той вече ми го бе казал. Докато размишлявах над това започнах да проумявам, че целият ми живот е бил подготовка точно за този ден. Разбрах, че съм бил подготвен само дотолкова, до колкото съм слушал Божия глас и съм Му се покорявал. Също така знаех, че мъдростта и разбирането, с които се бях сдобил, не можеха да бъдат допълнени или отнети от мен по време на тази битка. Сърцето ми се изпълни с дълбока благодарност за всяко изпитание, през което бях преминал. Също така съжалих, че не съм ги оценявал достатъчно преди.
Сега вече улучвахме врага с абсолютна точност. Ярост, като огън и жупел се появи всред вражеската армия. Осъзнавах, че християните, впримчени от врага, с пълна сила усещаха въздействието на този гняв. Някои от демоните се вбесиха и започнаха да се изтребват взаимно.
Щеше да е изключително насърчително, но най-много страдаха от това заблудените християни в лагера на врага. Знаех, че на хората от света им се струва ,и сякаш незнайно защо, християнството се разпада.
Онези от нас, които не бяха използвали мечовете си да се закрепят, успяха да повалят много от лешоядите, но и много по-лесно падаха от тесните места, на които бяха стъпили. Някои от падналите се установяваха на по-долно ниво докато други падаха чак в подножието на планината и бяха отнасяни от лешоядите. Използвах всяка свободна минута, за да забия меча си още по- дълбоко в издатината, както и за да се привържа още по-здраво за него. Всеки път, когато правех това, до мен заставаше Мъдростта и разбирах, че наистина това, което правя, е изключително важно.

---

Ново Оръжие

Стрелите на Истината рядко успяваха да засегнат сериозно лешоядите, но затова пък ги нараняваха достатъчно, за да ги държат настрана. Ние използвахме промеждутъците, когато отблъсквахме лешоядите, за да се изкачим на по-горно ниво. Когато достигнахме нивото, наречено "Галатяни 2:20", вече бяхме извън обсега на лешоядите. На това ниво почти бяхме заслепени от светлината и красотата на небето над нас. Непознат досега мир обхвана цялото ми същество.
Преди това бойният ми дух се дължеше в по-голяма степен на страха, омразата и отвращението към врага, отколкото на любов към Царството, Истината или пленените ми събратя. Но на това ниво аз застанах редом с Вярата, Надеждата и Любовта, които преди това следвах отдалече. Сега бях завладян от непреодолимата им слава. И въпреки това, не се страхувах да ги приближа. Когато застанах до тях, те се обърнаха към мен и започнаха да поправят и лъскат моето всеоръжие. Не след дълго то бе напълно преобразено и с блясък отразяваше славата, която се излъчваше от тях. Когато докоснаха меча ми, от него започнаха да излизат искри ослепителна светлина. Тогава Любовта каза: "На достигналите това ниво е поверена силата на бъдещия век".А после, обръщайки се към мен със сериозен глас, добави:"Но трябва първо да те науча как да си служиш с нея." Нивото, наречено Галатяни 2:20, беше толкова широко, че почти нямаше опасност от падане.
Тук също имаше неограничен брой стрели, наречени Надежда. Изстреляхме някои, целейки се в лешоядите и повалихме не малко. Докато половината от нас стреляха по лешоядите, останалите започнаха да носят стрели на воините, които се намираха на по-долни нива.
Лешоядите настъпваха на вълни, атакувайки по-долните равнища. Но с всяко по-горно ниво броят им все повече намаляваше. От нивото "Галатяни 2:20" можехме да уцелим който и да е вражески войник освен главнокомандващите. Те все още бяха извън нашия обсег. Решихме да не използваме стрелите на Истината за нищо друго освен за пълното унищожение на лешоядите, тъй като облакът Депресия, създаден от тях, правеше Истината безплодна. Това отне много време, но ние неуморно стреляхме. Най-накрая в небето над планината почти не останаха лешояди.
Вярата, Надеждата и Любовта израстваха с всяко ниво подобно на оръжията ни. Сега те бяха тъй големи, че лесно можеха да бъдат видени дори отвъд бойното поле. Славата им проникна даже в пленническия лагер като премина през гъстия облак лешояди. Бях много окуражен, защото сега пленниците щяха да могат да ги видят. Сега може би християните, които врагът бе използвал и държал в плен, щяха да разберат, че ние не сме техни врагове, но че всъщност те са използвани от врага. Но изобщо не стана така. Онези от лагера на врага, които забелязаха светлината на Вярата Надеждата и Любовта, започнаха да ги наричат "светли ангели",изпратени да заблудят слабите и несмислените. Тогава разбрах, че заблудата, с която бяха поробени, е много по-силна, отколкото съм разбирал. Но и онези, които не участваха в битката, невярващите, също видяха славата им и се приближиха към планината, за да огледат по-добре. С приближаването си те започнаха да разбират за какво всъщност се води битката. Това силно ме обнадежди.
Във всеки един от нас все повече се засилваше въодушевлението от победата. Съзнавах, че да воюваш в тази битка, като част от тази армия, е вероятно едно от най-великите приключения на всички времена.
След като унищожихме повечето от лешоядите, атакуващи планината, започнахме да се прицелваме в другите, които все още покриваха пленниците. С разпръскването на облака тъмнина слънцето започна да грее ярко. Докоснати отлъчите му, пленниците започнаха да се пробуждат сякаш от дълбок сън. Те бяха отвратени от състоянието, в което се намираха, и особено от повърнатото от лешоядите. Започнаха да се чистят. Когато съзряха Вярата, Надеждата и Любовта те забелязаха и планината и затичаха към нея.
Стрели на Обвинение и Клевета се изсипваха над тях, изпращани от злата орда, но те не бяха в състояние да ги спрат. Докато стигнаха до планината, много от бягащите бяха улучени от десетки стрели, но като че ли дори не забелязаха това. Веднага щом за изкачваха планината, раните им започваха да зарастват. С разпръскването на облака Депресия всичко сякаш ставаше много по- лесно.

---

Клопката

Бившите пленници се радваха изключително много на своето избавление. Когато започнаха да се изкачват по планината, те бяха толкова преизпълнени с благодарност за всяко ново ниво, че това накара и нас отново да оценим тези истини. Не след дълго бившите пленници бяха обхванати от непреодолимо желание да вземат активно участие в битката срещу врага. Те се облякоха с доставеното им всеоръжие и поискаха разрешение да се върнат обратно, за да атакуват врага. Ние обсъдихме предложението им, но все пак решихме, че трябва всички да останем на планината и оттам да се бием. Отново чух Божия глас да казва: "Ти избра Мъдростта за втори път. Не е възможно да надвиеш врага, ако се биеш на негова територия. Трябва да правиш това от Моята Свята планина".
Отново бях изумен, че взехме едно толкова важно решение като просто помислихме и накратко го обсъдихме. Реших повече да не вземам каквото и да е било решение без предварително да се моля. Мъдростта се появи отнякъде и пристъпи към мен. Хващайки ме здраво за раменете, ангелът ме погледна право в очите и каза: "Точно така трябва да правиш!".
Когато Мъдростта изрече това, тя ме дръпна сякаш за да ме предпази от нещо. Погледнах назад и видях ,че независимо от широкото пространство на нивото “Галатяни 2:20", без да осъзнавам се бях придвижил почти до ръба, откъдето лесно можех да падна. Отново погледнах Мъдростта в очите и тя ми каза с абсолютна сериозност: "Внимавай когато мислиш, че стоиш, да не паднеш. В този живот можеш да паднеш независимо до кое ниво си стигнал!" Размишлявах над това доста дълго. Ентусиазиран от победата, която бяхме постигнали, и от единството на братята, бях станал невнимателен. По-достойно бе да паднеш при вражеска атака отколкото да паднеш поради небрежност.
Змиите
Известно време продължихме да убиваме лешоядите и да изтребваме демоните, които яздеха християни. Открихме, че различните стрели Истина въздействаха върху различни демони.
Знаехме, че битката ще продължи дълго, но сега вече не давахме никакви жертви и бяхме преминали нивото "Дълготърпение". Въпреки това, едва малка част от християните, чиито демони биваха убити, идваха на планината. По-голямата част от тях вече бяха приели техния образ и природа и продължаваха да се движат в заблуда дори и без помощта им. С разпръскването на тъмнината, причинена от нечистите сили, можехме ясно да видим земята, на която бяха стъпили тези християни. По нея се движеха змии, носещи името Срам. Те връзваха краката на християните.
Започнахме да стреляме по змиите със стрели на Истина, но те не оказваха почти никакво въздействие върху тях. Опитахме и със стрелите на Надеждата, но отново без резултат. От нивото “Галатяни 2:20" изкачването беше много по-лесно, защото всички си помагахме взаимно. И тъй като изглеждаше, че не можем нищо повече да направим срещу врага, ние решихме просто да се постараем да се изкачим възможно най-високо докато открием оръжие, което да противодейства на змиите.
Преминавахме нивата на истина много бързо. Не си давахме даже труда да огледаме повечето от тях, щом разбирахме, че там няма оръжие срещу змиите. Вярата, Надеждата и Любовта оставаха неизменно до нас, но не бях забелязал, че сме оставили Мъдростта далеч зад себе си.
Щеше да мине дълго време преди да осъзная каква грешка сме допуснали. Тя наистина щеше да ни настигне на върха, но фактът, че я изоставихме, ни лиши от една много по-бърза и лесна победа над вражеската орда.
Почти без да усетим достигнахме до ниво, на което бе засадена градина. Това бе най- прекрасното място, което някога съм виждал. На входа бе написано: "Безусловната любов на Отца". Гледката беше толкова великолепна и привлекателна, че ние изпитахме непреодолимо желание да влезем. Веднага щом пристъпих в градината видях Дървото на Живота, което стоеше в средата. То все още бе пазено от ангели с внушителна сила и мощ. Погледнах ги и те - също.
Лицата им бяха приветливи и сякаш ни бяха очаквали. Обърнах се и видях, че в градината вече имаше цяла войска. Държанието на ангелите и присъствието на останалите воини ни даде смелост да минем покрай тях и да се приближим до дървото. Единият ангел извика: "Стигналите до това ниво, които познават любовта на Отца, могат да ядат от плода на дървото".
Едва сега осъзнах колко бях гладен . Когато опитах плода му, той бе по-вкусен от всеки друг който някога съм ял, но в същото време ми напомняше нещо познато. Вкусът му ми навя спомени за слънчева светлина, дъжд, прекрасни полета, морски залез и дори нещо повече – за хората, които обичах. С всяка следваща хапка любовта ми към всичко и всички нарастваше. Пред очите ми започнаха да изплуват лицата на моите неприятели. Усетих как сърцето ми се изпълни с любов към тях. Не след дълго любовта, която чувствах, далеч надминаваше всяко мое предишно преживяване, та дори и мира на Галатяни 2:20. Отново чух Божият глас да казва: "Отсега нататък това ще бъде Всекидневният ти хляб. Той никога не ще бъде отнет от теб. Можеш свободно да ядеш от него, колкото ти душа иска, понеже Моята любов никога не се изчерпва".
Погледнах към клоните на Дървото, за да видя откъде идва гласът, който ми говореше.
Дървото беше покрито със снежнобели орли. Те имаха най-прекрасните дълбоки очи, които някога съм виждал. Те ме гледаха така сякаш очакваха от мен заповеди какво да правят. Един от ангелите каза: "Те ще изпълнят заповедите ти. Тези орли ядат змии". Аз казах: "Идете! Пояжте Срама който е вързал братята ни!" Те разпериха криле и се издигнаха нагоре. Небето се изпълни с ослепителната им слава. Дори от височината, на която се намирахме, можех да чуя ужасните стенания, които появата на орлите предизвика всред вражеския лагер.

---

Появяването на Царя

Изневиделица сам Господ Исус се появи между нас. Той отдели време да поздрави всеки един от нас поотделно, като ни похвали, че сме достигнали върха на планината. После Той каза: "Време е да споделя с вас това, което споделих с братята ви след Възнесението Си, а именно вестта за Моето Царство. Днес най-силната вражеска армия бе обърната в бягство, но все още не е унищожена. Настъпи моментът, когато трябва да излезем напред с Вестта за Моето Царство.
Орлите ще ни придружат. Ще използваме стрели от всяко ниво, но Аз съм вашият Меч. Аз Съм вашият Главнокомандващ. Настъпи времето Господният Меч да излезе от ножницата".
Тогава се обърнах и видях, че цялата Божия армия се бе събрала в тази градина. Мъже, жени и деца от всяка раса и народ стояха там и държаха знамена, които се вееха в съвършена хармония.
Знаех, че това е нещо небивало досега. Независимо от превъзхождащата по численост вражеска военна сила и всички нейни здрави укрепления, нищо не би могло да устои срещу великата Господна армия. Едва прошепнах:"Това трябва да е Господният ден". Тогава цялата Божия войска в отговор извика страховито: "Днес е денят на Господа на Силите".