"Последната Битка" - Част Втора - от Рик Джойнър!

---

Намирахме се под Дървото на Живота, което е в Божията градина. Имах усещането, че цялата Божия армия присъства там. Много от нас бяха коленичили пред Господ Исус. Той току-що ни бе заповядал да се върнем в битката, за да помогнем на братята си, отведени в плен, както и заради света, който Исус обичаше. Тази заповед бе колкото прекрасна, толкова и ужасяваща. Прекрасна защото идваше от Божия Син, а ужасяваща, понеже значеше, че трябва да излезем от изявеното Му присъствие, и от прекрасната градина. Да оставим всичко това и да се върнем в битката ни изглеждаше непонятно.
Господ продължи увещанието Си като каза: "Дал Съм ви духовни дарби и сила. Освен това Съм увеличил знанието ви за Моето Слово и Царство, но най-голямото оръжие, което Съм ви дал е любовта на Отца. Докато ходите в Неговата любов никога няма да отпаднете. Плодът на това дърво е Любовта на Отец, изявена в Мен. Тази любов, която е в Мен, трябва да бъде всекидневният ви хляб".
Това място блестеше с такава красота и слава, че ни се струваше сякаш Господ не ни се изявява в славата Си. Всъщност външността Му бе по-скоро обикновена. Но дори и такъв, благодатта, с която се обхождаше и говореше, Го правеше най-привлекателната личност, която някога съм срещал. Човешките думи са слаби, за да изразят достойнството и благородството, които се излъчваха от Него. Сега вече разбирах защо Неговото същество изразяваше всичко, което Отец обича и цени. Той наистина е пълен с благодат и истина до степен, в която всичко друго изгубва значение.
В момента, в който вкусих от плода на Дървото на Живота, душата ми се изпълни с мисълта за всичко добро, което бях опитал през живота си. Същото усещане се повтори когато Исус проговори, само че този път то бе много по-силно. Исках единствено да остана на това място и да Го слушам . Дойде ми наум как някога си мислех, че на ангелите, които непрестанно хвалят Бога, сигурно им е скучно . Сега вече бях убеден, че няма нищо по-вълнуващо и прекрасно от това просто да хвалиш Бога. Точно за това сме били създадени и това сигурно ще е най-прекрасното нещо на небето. Не можех да си представя колко прекрасно щеше да е, ако към нас се присъединяха всички небесни ангели. Беше ми трудно да повярвам, че съм скучал по време на хвалебствените служби. Осъзнах, че в такива моменти съм бил на километри разстояние от действителността.
Изпитах непреодолимо желание да се върна назад и да наваксам за случаите, когато по време на хваление, позволявах на ума си да блуждае или пък да се занимава със странични неща.
Желанието ми да изразя възхищението си от Божия Син стана почти неустоимо. Трябваше да Го прославя! Отворих уста и бях изненадан от спонтанното хваление, което избликна едновременно от устните на цялата Божия армия. Почти бях забравил, че освен мен има и някой друг в градината, но гласовете на всички ни бяха в поразяващо единство. Човешките думи не са достатъчно силни, за да изразят славата на хвалението, което преживяхме.
Видях как по време на хвалението от Исус започна да излиза едно златно сияние. После се появиха сребърни проблясъци. След това всички ние бяхме обхванати от най-различни цветове чиято наситеност от багри не е позната на човешкото око. Цялата тази слава ме доведе до едно изключително усещане. Осъзнах, че през цялото време тази слава е била на наше разположение.
Но едва след като съсредоточихме цялото си естество в Него като Го хвалехме, започнахме да виждаме много повече славата Му. Колкото повече хвалехме Господ Исус, толкова повече слава се откриваше. Ако това беше раят, то преживяното далеч надминаваше всяко мое очакване.
Господното Обиталище
Нямам представа колко време продължи това хваление. Може би минути, а не е изключено да са били и месеци. В присъствието на такава слава времето изгубва значение. Затворих очи, понеже славата, която виждах със сърцето си беше също толкова велика, колкото славата, която изпълваше очите ми. Отваряйки ги, с изненада открих, че Господ вече Го нямаше там. На същото място стоеше ескадрон ангели. Един от тях пристъпи към мен с думите: "Затвори очите си пак".
Подчиних се и отново съзрях Господната слава, което моментално ме облекчи. Знаех, че вече не мога да съществувам без славата, от която бях вкусил.
Тогава ангелът ми обясни: "Това, което виждаш с очите на сърцето си, е по-реално от това което виждат физическите ти очи". Много пъти преди бях повтарял тази истина, но едва сега разбрах колко малко съм живял съобразно нея! Ангелът продължи с думите: "Именно заради това Господ каза на учениците Си, че е по-добре за тях да си отиде, за да изпрати Святия Дух. Господ Исус пребъдва вътре в теб. Досега често си повтарял това, но вече е време да заживееш според него, защото си вкусил от Дървото на Живота".
След тези думи ангелът ме поведе към портата. Аз изразих гласно нежеланието си да изляза от градината. Изненада се изписа по лицето на небесния служител. Той ме хвана за раменете и ме погледна право в очите. Едва в този момент го познах- беше Мъдростта. "Не е необходимо да напускаш тази градина, тя остава завинаги в сърцето ти понеже в теб обитава Творецът на Вселената. Ти избра най-доброто, а именно да хвалиш Бога и да останеш завинаги в присъствието Му и затова то никога не ще бъде отнето от теб, но ти трябва да го вземеш оттук и да го занесеш там където имат най-голяма нужда от него." Знаех, че е права. Отново погледнах към Дървото на Живота. За момент ми се прииска да награбя колкото се може повече плодове, преди да напусна градината. Прочитайки мислите ми Мъдростта нежно ме разтърси. "Не трябва да правиш това, дори този плод е податлив на гниене ако е събран от страх. Същото това Дърво, както и плодовете Му, са в теб, понеже Господ е в теб.
Трябва да вярваш в това".
Затворих очите си, опитвайки се отново да видя Бога, но не можах. Когато ги отворих Мъдростта все още ме гледаше настойчиво. С огромно търпение ангелът продължи: "Ти вкуси от небесното царство и като всеки друг не искаш да се върнеш на бойното поле. Никой не желае да излезе от изявеното Господно присъствие. Когато апостол Павел дойде тук, той страдаше до края на живота си, разкъсвайки се между дълга да остане на земята и да служи на Христа и църквата и желанието да се върне тук, за да влезе в наследството си. Но, знаеш ли, с престоя на земята наследството му тук беше постепенно увеличавано. Сега, след като имаш сърцето на истински поклонник, винаги ще искаш да бъдеш тук. И ти можеш да бъдеш тук всеки път, когато навлезеш в истинско хваление. Колкото повече съсредоточаваш погледа си върху Него, толкова повече слава ще виждаш, независимо къде се намираш".
Думите на Мъдростта най-после ме успокоиха. Затворих отново очи като исках просто да благодаря на Бога за прекрасната опитност, както и за изобилния живот, който ми бе дал. Веднага щом го направих, душата ми преля, наводнена от същите чувства, които бях изпитал по време на поклонението. Господният глас беше толкова ясен, като че ли Сам Бог стоеше до мен. Той каза: "Никак няма да те оставя, и никак няма да те забравя".
"Господи, прости неверието ми!" беше моят спонтанен отговор."Моля те помогни ми никога да не те оставя, и никога да не те забравя". Това беше едно чудесно време, но и време на изпитание.
Тук "истинският свят" не бе реален, а духовното измерение беше толкова по-действително, че дори не можех да си представя да се върна обратно там. Аз бях обхванат от удивление и ужасен страх, че може да се събудя всеки момент и да разбера, че всичко е било просто сън.
Мъдростта разбра какво ставаше вътре в мен."Ти наистина сънуваш”, каза тя. "Но този сън е много по-реален от това, което ти наричаш реалност. Отец дава на хората сънища за да им помогне да видят Неговото обиталище. Той може да живее само в човешките сърца, а сънищата са врата към твоето сърце, която ще те заведе при Него. Точно затова Неговите ангели толкова често се явяват на хората в сънищата им. Там те могат да заобикалят заспалия ум на човека и да достигнат директно неговото сърце".
Когато най-после отворих очи, Мъдростта все още ме държеше за раменете. "Аз Съм най- важният дар, който ти е бил даден и от който се нуждаеш за делото на служението. Ще ти открия пътя, по който да вървиш, и ще те държа на него, но единствено любовта е в състояние да те опази верен. Да се боиш от Господа е начало на мъдростта, но най-висшата мъдрост е да Го обичаш".
След тези думи Мъдростта ме пусна и се отправи към портата. Последвах го изпълнен с колебание. За миг си припомних въодушевлението, което изпитах по време на битката и като изкачвах планината, но то не можеше да се сравни със славата на изявеното Божие присъствие както и с усещането, изпълнило съществото ми по време на хвалението. Решението да напусна това небесно кътче беше най-голямата жертва, която някога съм правил.
Тогава си спомних, че Божието Царство е вътре в мен. Учудих се колко бързо бях забравил тази истина. В мен се водеше борба между това, което виждах с физическите си очи, и това, което виждах с очите на сърцето си.
Ускорих ход докато се изравних с Мъдростта. Попитах: "През последните 25 години молитвата ми винаги е била да бъда възнесен на третото небе също като Павел.
Това третото небе ли е?" "Едва част от него", беше отговорът, "Но има много повече".
"Възможно ли е да видя нещо повече?",попитах отново.
"Да, възможно е. Точно това ще направя в момента. Ще ти покажа нещо повече", отговори Мъдростта.
Спомних си за книгата "Откровение" и веднага попитах:"Откровението на Йоан беше ли част от третото небе?" "Част от откровението на Йоан беше от третото небе, но в по-голямата си част беше от второто небе. Първото небе беше преди падението на човешката раса. Второто небе е духовната област по време на властването на злото на земята. Третото небе е, когато любовта на Отца се възцари и вземе надмощие по лицето на земята чрез Царя." "Как изглеждаше първото небе?", попитах аз, чувствайки странна студенина при задаването на този въпрос.
"По-разумно е да не се интересуваш от това точно сега", отговори моят спътник, а в гласа Му усетих сериозност, която преди не бях улавял. "Мъдростта е да търсиш познание за третото небе както ти първо пожела. Земният живот не е достатъчен да обхване всичко, което се отнася за третото небе и за Царството, което трябва да проповядваш в този живот. В идните векове ще узнаеш всичко за първото небе, но засега това знание не ти е необходимо".
Реших никога да не забравям студенината, която бях почувствал. Мъдростта поклати глава в знак на съгласие.
"Какъв прекрасен спътник Си Ти, Мъдрост", отбелязах аз с благодарно сърце.-"Ти наистина ме държиш в правия път".
"Да, това е вярно", отговори Мъдростта.
Този път бях убеден, че усетих любовта в гласа на Мъдростта. Това откритие бе изключително понеже никога преди не бях усещал любов в гласа на който и да е ангел.
Всички те говореха загрижено, но по-скоро от задължение, отколкото от любов. Мъдростта отговори на мислите ми все едно ги бях изказал гласно.
"Да обичаш е мъдрост и Аз не бих носил това име, ако не те обичах. Да се Възхищаваш на Божията благост и строгост също е мъдрост. Мъдрост е да обичаш Господа и да се боиш от Него.
Ако не правиш това, ти си в заблуда. Това е следващият урок, който трябва да научиш", каза тя с пълна сериозност.
"Зная това, аз съм и поучавал върху него много често", отговорих, като едва ли не си мислех че Мъдростта не ме познава достатъчно добре.
"Аз отдавна Съм твой спътник и много добре познавам поученията ти", отговори Мъдростта "Сега е време да научиш значението на някои от собствените си поучения. Също както често казваше: Не чрез вярване с ума, но чрез вяра, която идва от сърцето, човек ще бъде оправдан".
Побързах да се извиня, чувствайки се гузен до известна степен, че посмях да се усъмня в Мъдростта. Тя любезно прие извинението ми. Едва в този момент прозрях, че през по-голямата част от живота си се бях съмнявал и изпитвал Мъдростта и често бях страдал от това.
Другата страна на Любовта
"Има време, когато можеш да се възхищаваш от Господа", продължи Мъдростта, "но има и време, когато трябва да Го почиташ със страхопочитание и боязън, също както има време за сеене и време за жътва. Мъдрост е да разпознаваш правилното време. Истинската мъдрост познава Божиите сезони и времена. Аз те доведох до тук, понеже беше време да се поклониш на Господа в славата на Неговата любов. След такава битка ти имаше нужда най-много от това. Сега обаче те водя на друго място, понеже е време да Му се поклониш в благоговение пред Неговото правосъдие. Докато не познаеш двете, нашите пътища остават разделени".
"Да не би да казваш, че ако бях останал в градината, в това славно хваление, щях да те загубя?", попитах, невярвайки.
"Точно така. Винаги, когато Ми се отдадеше случай, бих те посещавал, но през останалото време пътищата ни щяха да останат разделени. Трудно е да изоставиш такава слава и мир, но това не е цялото откровение за Царя. Той е както Агнецът, така и Лъвът от Юдовото племе. За младенците Той е Божият Агнец. За подрастващите Той е Лъвът. За възмъжалите Той е и Агнец и Лъв. Ти си знаел това с ума си и си го поучавал, но сега ще го познаеш със сърцето си, понеже ти предстои да преживееш правосъдието на Христа".
Завръщане в битката
Преди да излезем през портите на градината помолих Мъдростта да ме почака малко, докато размисля над всичко преживяно. "Точно това трябва да направиш", отговори тя. "Но аз имам предвид по-подходящо място".
Последвах Мъдростта и ние излязохме от портите на градината и се спуснахме към подножието на планината. За моя изненада битката все още продължаваше, но боят вече не бе така ожесточен, както когато се изкачвахме по планината. Все още на по-долните нива се забиваха стрели на Осъждение и Клевета, но по-голямата част от оцелялата вражеска орда беше съсредоточила силите си срещу големите бели орли. Орлите държаха надмощие без каквото и да е усилие.
Продължихме да се спускаме надолу, докато накрая стигнахме подножието на планината.
Спряхме на нивото "Благодарение и Хваление". То се намираше над нивата "Спасение" и "Освещение". Добре си спомням за него, понеже когато се опитвах да се кача точно тук, преживях една от най-големите вражески атаки. Ако човек успееше да стигне дотук, изкачването нататък ставаше по-лесно. На това ниво раните, нанасяни от стрелите, изцеляваха много по-бързо.
Врагът веднага ме забеляза и започна да стреля срещу мен. Мъдростта оставаше скрита от очите им. Върху ми се изсипа дъжд от стрели. Така лесно ги отбих с помощта на щита си, че врагът спря да стреля. Запасите му от стрели бяха намалели значително и той не можеше да си позволи разхищения.
Войниците, които се биеха на това ниво, вторачиха изумен поглед в мен. Почитанието им ме накара да се почувствам неудобно. Едва в този момент забелязах, че облеклото и щита ми излъчваха Господната слава. Казах на войниците да се изкачат до върха на планината, като ги уверих, че и те ще видят Господа. Веднага щом се съгласиха да се изкачат очите им се отвориха за Мъдростта. Те започнаха да падат на колене пред нея, но тя ги възпираше и показвайки им пътя ги насърчаваше да продължат.
Верните
Сърцето ми е изпълнено със състрадание и любов към тези войници, по-голямата част от които бяха жени и деца. Въоръжението им беше в пълен безпорядък. Те бяха ранени и покрити с кръв но въпреки това не бяха престанали да се бият. Напротив, излъчваха бодрост и ентусиазъм.
Насърчих ги като им казах, че заслужават по-голяма почит от мен, понеже бяха издържали най- разгорещените вражески атаки и въпреки това достойно бяха отстояли позициите си. По лицата им се изписа съмнение, но все пак ми благодариха за казаното. Аз обаче наистина смятах казаното, за вярно.
Всяко ниво трябваше да бъде защитавано. В противен случай оцелелите от лешоядите идваха и замърсяваха мястото с повръщано и изпражнения и така там ставаше трудно за стоене. Повечето издатини бяха заети от войници, които принадлежаха към различни деноминации и движения.
Всяко от тях поставяше ударение преди всичко върху истината, отговаряща на нивото, на което се намираше. Изпитах неудобство от мнението, което поддържах преди по отношение на тези християни. Разкаях се, че ги бях считал за отпаднали от вярата, а ето, че те вярно се бяха били отбивайки ужасното нападение на врага. Вероятно именно те бяха осигурили достъпа ми до върха на планината.
Някои от тези нива бяха разположени така, че от тях се откриваше добър изглед към планината или бойното поле, но други бяха толкова изолирани, че войниците не виждаха нищо друго освен собствената си позиция. Те изобщо не съзнаваха, че и другаде се води ожесточена битка, нито пък че има и други които се бият. Те бяха наранявани от Обвинението и Клеветата толкова често, че не желаеха да приемат поканата да се изкачат нагоре, която им се предлагаше от спускащи се от високото войници. Когато обаче от планината започнаха да слизат воини, отразяващи Господната слава, тези християни приемаха казаното с голяма радост и не след дълго сами започваха да се изкачват. Те бяха изпълнени с решителност и кураж. През цялото това време Мъдростта не каза почти нищо, но въпреки това изглеждаше много заинтересувана от моите действия.
Откриване на действителността
Наблюдавах как много от воините, били на върха на планината, започнаха да се спускат към различните нива. Те се притичваха на помощ на всички, които досега бяха отстоявали истините, в които вярваха. Постепенно всяко ниво заблестя с Господната слава. Не след дълго цялата планина се изпълни от ослепителната светлина на славата, която заслепяваше оцелелите лешояди и демони Планината се изпълни с Божията слава до такава степен, че създалата се атмосфера ми напомни за Божията градина, в която неотдавна бях.
Започнах да благодаря и да славя Господа и неусетно се намерих отново в Божието присъствие. Полагах неимоверни усилия за да контролирам чувствата, които преливаха в мен.
Силата на преживяването беше толкова голяма, че замълчах. Мъдростта стоеше до мен.
Поставяйки ръка на рамото ми, тя каза: "През портите Господни се влиза с благодарност и в дворовете Му с хваление".
"Преживяното беше толкова реално! Имах чувството, че отново съм в градината!", възкликнах аз.
"Ти наистина беше там!", отговори Мъдростта, "Не че преживяното е по-реално, а ти си по различен сега. Също както Исус каза на крадеца, разпънат до Него" Още днес ще бъдеш с Мен в рая", така и ти можеш да влезеш там по всяко време. Господ, Неговото Царство и Неговата планина пребъдват в теб, защото Бог обитава вътре в теб. Това, което само предвкусваше преди вече е реалност за теб, понеже изкачи Божията планина. Причината ти да ме виждаш, а околните да не могат, не се дължи на факта, че Аз Съм влязла в твоето измерение, а че ти си влязъл там където обитавам аз. Пророците познаваха това реално присъствие. Именно то им даваше смелост да се изправят срещу цели армии. Защото те виждаха не само земната войска, опълчила се срещу тях, но и небесната, която воюваше за тях".
Смъртоносната клопка
Погледнах надолу към бойното поле. Ожесточената битка продължаваше. Демоничната армия постепенно отстъпваше. Същевременно от върха на планината постоянно слизаха воини, облечени с Божията слава. Те заемаха стратегически позиции на различните нива. Сега вече бяхме достатъчно за да нападнем и унищожим и останалата част от демоничната орда. "Времето за това все още не е настъпило", каза Мъдростта. "Погледни ей там!" Отправих поглед в посоката, в която Мъдростта сочеше.
Трябваше да предпазя очите си от ослепителната слава, която всеоръжието ми излъчваше.
Поставих ръка над очите си, като се опитах да видя какво става. Тогава съзрях някакво движение в подножието на планината.
Не можах да видя какво се случва, понеже славата, излъчваща се от оръжието ми, пречеше да виждам в тъмнината. Помолих Мъдростта за нещо, с което да покрия оръжието си, за да мога да виждам по-добре. Тогава тя ми даде една съвсем обикновена мантия, с която да се загърна."Какво е това?",попитах аз, обиден до известна степен от невзрачния й вид. "Това е мантията на Смирението", каза Мъдростта. "Без нея няма да виждаш достатъчно добре ".Облякох неохотно мантията. В същия миг видях много неща, които преди това оставаха скрити от погледа ми.
Погледнах към подножието на планината, там където преди това забелязах някакво движение. За моя изненада видях цяла вражеска дивизия, чакаща в засада някой да слезе от планината .
"Каква е тази армия?", попитах аз. "Как така е успяла да се измъкне невредима от битката?" "Това е армията на Гордостта", поясни Мъдростта. "Тя е най-опасният враг за тези, които са били в присъствието на Божията слава. Всеки, който откаже да облече мантията на Смирението ще стане плячка на вражеската армия".
Обръщайки поглед към планината, видях как много от воините, облечени в Божията слава прекосяваха равнината, готвейки се да нападнат и унищожат останалата част от вражеската орда.
Никой от тях не бе облечен с мантията на Смирението и затова не можеше да види дивизията от демони, причакващи ги в засада. Засилих се да ги спра, но Мъдростта ме възпря. "Нищо не можеш да направиш", каза тя. "Понеже само тези, които са облечени с мантията на Смирението, ще разпознаят авторитета ти.
Последвай Ме! Има още нещо, което трябва да видиш, преди да си напълно готов да се включиш в предстоящата битка".
Основата на Славата
Мъдростта ме поведе надолу към най-ниското ниво на планината, наречено "Спасение". "Ти си мислиш, че това е най-ниското ниво", каза Мъдростта, "но това е основата, върху която стои цялата планина. Във всяко пътуване първата стъпка е най-важна и в същото време е и най-трудна.
Без "Спасение" няма да има планина".
Бях ужасен от ожесточеността на битката, водеща се на това ниво. Повечето от воините бяха тежко ранени, но нямаше никой убит. Огромен брой хора стояха на самия ръб и едва се задържаха.
Въпреки това никой не изпадаше от това ниво. Наоколо се движеха ангели, които служеха на ранените войници с огромна радост. Попитах: "Защо ангелите изглеждат толкова щастливи?" "Понеже видяха смелостта, която тези воини показаха, защитавайки позициите си. Може и да не са се изкачили по-нагоре, но по-важното е, че никой от тях не се предаде. Не след дълго раните им ще оздравеят и ще могат да видят славата, която идва отгоре. Тогава ще започнат да се изкачват, превръщайки се в безстрашни воини, те ще вземат участие в предстоящата битка".
"Нямаше ли да е по-добре за тях, ако се бяха изкачили на планината заедно с нас?", възразих аз, вземайки предвид настоящето им състояние.
"Да. Наистина щеше да е по-добре за тях, но не и за теб. Като останаха тук, те направиха възможен достъпа ти нагоре, като отвличаха вниманието на врага. Почти никой от по-горните нива не слезе, за да помогне на тези, които искаха да се качат на планината, но воините тук го правеха. Дори когато едвам намираха сили да се държат на скалата, те протягаха ръка на хората опитващи се да стигнат до тях. Всъщност повечето от мощните Христови воини стъпиха на планината благодарение на верността на тези хора. Затова те не са по-малко герои, отколкото тези които стигнаха върха. Благодарение верността и постоянството им да издърпват хора до нивото Спасение, небето преживя голяма радост. Ето защо всички небесни ангели искаха да слязат да им послужат, но само най-високите по ранг получиха разрешение".
За пореден път изпитах срам и неудобство, осъзнавайки неправилното си отношение към тези велики светци. Спомних си как много от нас ги укорявахме докато се изкачвахме към по-високите нива. Наистина, те допуснаха много грешки по време на битката, но затова пък най-често проявяваха бащинската любов на Отца. По същия начин и Господ, нашият Пастир, би оставил деветдесет и девет овце заради една, която се е изгубила. Тези светци бяха останали в позицията откъдето все още можеха да помагат на изгубените и цената, която платиха, беше извънредно висока. Прииска ми се да остана тук и да им помагам, но не знаех откъде да започна.
Тогава Мъдростта каза: "Добре правиш, че желаеш да помогнеш, но ползата от теб ще бъде най-голяма, ако отидеш на определеното ти място. Всички тези войници ще бъдат изцелени и ще се изкачат до върха. Сега те ще могат да се изкачват по-бързо, защото ти и твоите събратя сте проправили път, унищожавайки врага. Те ще се присъединят отново към вас в битката. В тези светци няма страх и те никога не ще отстъпят пред врага".
Силата на Гордостта Докато размишлявах за това, че докато се спусках от върха бях научил също толкова много колкото когато се изкачвах нагоре, вниманието ми бе привлечено от някакъв шум, идващ от бойното поле. Сега вече равнината бе изпълнена с хиляди воини, облечени в Господната слава.
Те бяха слезли от планината, за да унищожат останалата част от вражеската орда. Вражеските войски бягаха във всички посоки. Изключение правеше само дивизията на Гордостта. Съвсем незабелязано тя се бе промъкнала почти до гърба на воюващите християни. Демоните се готвеха да ги засипят с градушка от стрели. Едва сега забелязах, че гърбът на тези мощни воини не бе прикрит, нито защитен. Те бяха напълно уязвими за смъртоносните стрели.
Тогава Мъдростта отбеляза: "Ти сам поучаваше, че Бог не е предвидил защитни мерки за гърба на воините, което означава, че побегне ли човек от врага, той лесно може да стане негова плячка.
Но досега не си разбирал, че възгордяването също те прави не по-малко уязвим".
Не можех да направя нищо освен да поклатя глава в знак на съгласие. Беше твърде късно за каквото и да е. Сърцето ми се свиваше от това, което предполагах, че ще се случи. Мъдростта настоя да присъствам и да видя развоя на събитията. Разбирах, че предстои Божието царство да претърпи огромна загуба. Много пъти досега ми се е случвало да изпитвам мъка, но такава мъка преживявах за пръв път.
Каква беше изненадата ми, когато воините дори не забелязаха, че вражеските стрели се забиха в гърба им. Независимо от това, демоните продължиха да стрелят.
Скоро воините започнаха да кървят и бързо да губят сили, но не искаха да си го признаят. Не след дълго те толкова отслабнаха, че вече не можеха да държат щитовете и мечовете си. Затова ги хвърлиха на земята под претекст, че не се нуждаят от тях. След това започнаха да събличат едно по едно оръжията си като казваха и за тях, че не им трябват.
В този момент видях появата на още една дивизия. Тя бързо се промъкна напред. Носеше името Самоизмама. И тя на свой ред изсипа дъжд от смъртоносни стрели, които до една попаднаха в целта. Тогава станах свидетел как само няколко демона на заблуда, малки и привидно слаби бяха в състояние да надделеят и поведат в плен мощната някога армия от славни воини. Те бяха отведени в различни затворнически лагери, носещи имената на различни демонични доктрини.
Бях поразен от начина, по който тази огромна армия от праведници претърпя поражение. Най- трагичното беше, че воините все още не знаеха какво ги бе поразило.
Аз неволно извиках: "Как е възможно тези, които бяха толкова силни, които се качиха до върха на планината и видяха Господа в славата Му, да бъдат толкова уязвими?" "Гордостта е най-коварният враг на човека, понеже е най-трудно забележима. Тя винаги се промъква откъм гърба", каза Мъдростта. "До известна степен тези, които са били на най-високото са в най-голяма опасност от падане. Никога не забравяй, че в този живот можеш да паднеш по всяко време и от всяко ниво." "Така щото, който мисли, че стои, нека внимава да не падне",отговорих аз. Сега тези стихове ми звучат тъй страховито.
"Когато мислиш, че си най-малко уязвим, точно тогава си в най-голяма опасност. Повечето воини падат точно след като са спечелили голяма победа",отбеляза Мъдростта.
"Как може да се предпазим от подобна атака?", попитах аз.
"Не се отдалечавай от Мен и винаги се допитвай до Бога преди вземането на важни решения.
Носи също така постоянно мантията на Смирението. Едва тогава врагът не ще може да те заслепи както за съжаление стана с тези воини".
Погледнах мантията си. Тя изглеждаше толкова невзрачна и обикновена. Облечен с нея приличах по-скоро на бездомник, отколкото на воин. Мъдростта отговори на разсъжденията ми сякаш ги бях казал гласно: "Господ е по-близо до бездомните, отколкото до царете. Истинската сила е на твое разположение само дотолкова, доколкото се движиш в Божията благодат. А Бог дава благодатта си на ония, които се смиряват. Никое оръжие, скроено от врага, не може да премине през тази мантия, понеже нищо не е в състояние да устои срещу Божията благодат. Докато си облечен с нея ти не си застрашен от този вид атака".
Погледнах към планината, за да видя още колко воини има там. Изненадах се от минималния им брой. Забелязах обаче, че всички бяха облечени с мантията на Смирението. "Как стана това?" попитах учуден.
"Когато видяха злополучния край на битката, на която и ти стана свидетел, те се втурнаха към Мен за помощ. Аз им дадох мантиите", отговори Мъдростта.
"Та нали Ти беше с мен през цялото това време?" "Аз Съм с всеки, който върши волята на Отца Ми", отговори Мъдростта.
"Ти Си Господ!", извиках аз.
"Да", отговори тя. "Нали ти казах, че никога няма да те оставя или да те забравя. Аз Съм с всеки Мой воин, също както Съм и с теб. Ще бъда с теб във всичко от което имаш нужда, за да изпълниш Моята воля, а ти се нуждаеше от мъдрост". Тогава тя изчезна.
Ранг в царството
Намирах се на нивото "Спасение", заобиколен от ангели, които служеха на ранените воини.
Минавайки покрай тях, забелязах, че ми се поклоняха и ми засвидетелстваха огромно уважение.
Осмелих се да попитам един от тях защо правеха това. Та нали и най-малкият от тях бе много по- могъщ от мен."Заради мантията", отговори ангелът. "Тя е най-високият ранг в Царството".
"Но това е само една обикновена мантия", изразих не- съгласие аз.
"Не е вярно! Ти си облечен в Божията благодат. Няма по-велика сила от нея!", беше отговорът.
"Но има хиляди, които са облечени с нея. Как тогава би могла да изразява позиция или ранг?" "Всеки, който е облечен с нея, е
един от великите победители, син или дъщеря на нашия Цар.
Той носеше същата мантия, когато живя на тази земя. Докато си облечен с нея, никоя небесна или земна сила, не може да ти противостои. Всеки на небето и в ада познава тази мантия. Ние наистина сме Негови служители, но във вас Той обитава вечно и ви е облякъл в Своята благодат".
По някакъв начин знаех, че ако не бях облечен с мантията и великолепното ми оръжие се виждаше, думите на ангелите и тяхното поведение спрямо мен наистина щяха да подхранят гордостта ми. Беше просто невъзможно да се държиш горделиво или арогантно, когато носиш такава невзрачна и обикновена мантия. В същото време обаче увереността ми в нея непрекъснато растеше.